Беше тъмно ,както в сърцето ми,така и в душата ми.Затворех ли очи не виждах нищо друго освен пълният мрак ,който беше обсебил съзнанието ми.
    Посегнех ли с ръка към тъмнината пред себе си,ръката ми просто изчезваше в черната бездна докато след няколко секунди усещах ,че продължението на налудничавото ми желание да докосна непознатото се бе върнало в начална позиция.
    Бях в затвора на собствената си ограниченост,заключен от вакуума на собственото си отчаяние от живота.Бях в капан,капанът на плътното ми тяло и пълната ми с омраза същност.Все повече започваше да ме страх да притварям очи и да се потопя в себе си,да заплувам в морето от негативни чувства и емоции,което обграждаше островът ,където се намираше последната следа човечност.
    На островът , обезобразени човекоподобни разкъсваха последният жител ,в когото беше останало друго освен греховността на живота.Сготвахя останките му в магическият огън на самотата,където всичко ,което имаше истинска стойност,отлетяваше в облак от дим.
   В празнината нямаше нито звук,нито цвят,нито надежда.Пагобно самоубиващото ми се вътрешно Аз от толкова алчност и амбиции беше погълнало всичко някога значело нещо за мен,оставящо ме куха черупка пред външният свят.
   Но дойде нещо,светъл лъч в мрака,който като спасителна сламка на удавник се скускаше към мен.
   Грабнах го,без да се замислям дали изобщо имах друга алтернатива.Лъчът режеше черното пространство с ярка жълто-бяла светлина.Когато ръката ми се захвана удобно върхо пронизващата струя светлина,тя се стрелна напред към непознатото ,както аз никога не бях успявал.
   Теглеше ме без особени проблеми и се изстрелваше в небитието с синосуидална траектория по границата междо черната тъмна материя и ярката бяла светлина.Понякога навлизаше напълно в едната полувина , друг пътв другата ,но когато беше с мен дори безмерната болка на цялата тъга на света не можеше да ме нарани.
   Лъчът дори и да не беше чист като плачът на новородено дете ,ме водеше към непознатото и ми даваше нужната подкрепа за да не се притеснявам.
   Незнаех къде ще пристигна , незнаех от къде ще мина,но знаех едно - не бях сам.Светлината също незнаеше ,но и тя не беше сама.Вече не беше нужно да се тревожа какво мога да изгубя докато следвам лъчът ,защото единственото което имах беше това което ме теглеше напред.
   Пътувах и пак пътувах.Отивахме някъде ,но къде?Дали някой го интересуваше изобщо?Дори да стигнехме дъното на адската пропаст щом сме заедно,значи всеки миг си е струвал.

Много добро като съдържание и слабо като правопис.Мама